МОИТЕ ГОЛЕМИ УЧИТЕЛИ МЕ ЗАДЪЛЖИХА МОРАЛНО ДА ДАВАМ ВСИЧКО НА СТУДЕНТИТЕ

Имах привилегията да уча от първия кларинетист на Миланската скала – акад. Петко Радев
Едуард Сарафян, преподавател по кларинет в АМТИИ – Пловдив, председател на Постоянната комисия по образование, наука, вероизповедания и етнически въпроси към Общинския съвет Пловдив.

В тези толкова сиви години на преход ми се е искало неведнъж да се увеличи уважението, самоуважението и позитивната нагласа. И това естествено да не зависи от цвета на управленските флагове.
Често си задавам въпроса, когато изискваме уважение, ние самите умеем ли да уважаваме? Дори, съумяваме ли да се самоуважаваме?
Ще се върна около 15 години назад, когато бях поканен да свиря като 1-ви кларинетист в Пловдивската филхармония, на един изключително отговорен концерт. Не къде да е, а в „Зала България”. До мен стоеше моят добър приятел и колега Божидар Халачев, който в този случай ми беше и стабилна опора. Бях едва на 23–24 години, а свирехме Брамс, 1-ва симфония.
В една от почивките, между репетициите, Божидар се обърна към мен и с изключително финото си чувство за хумор ми каза:
„Аз ти завиждам ….!” - Погледнах го объркан – как може и за какво той на мен да завижда? А не беше и занасяне - защото Божидар е от хората, които е немислимо да ти причинят дискомфорт.
Вследствие на моята реакция той продължи: ”Знаеш ли, че ти си един много щастлив човек?”
Да, истинско щастие си беше да свиря 1-ви кларинет - Брамс, 1-ва симфония, в „Зала България”… и до себе си да имам опората на Божидар.
Но той продължи в друга посока. Попита ме: „Даваш ли си сметка при какви уникални преподаватели си учил? Първо при Димитър Боянов в НУМТИ „Добрин Петков, а после при акад. проф. Петко Радев в НМА „Панчо Владигеров.
Тогава си дадох сметка, че всъщност бях ученик на човека, който подготвяше най-добрите кандидат- студенти на моя професор.
А също така имах уникалния шанс, в границите на България, да бъда студент не на кого да е, а на първия кларинетист на Миланската Скала – акад. проф. Петко Радев.
Разговорът ни с Божидар продължи в тази посока.
Споделих му един много важен за мен момент с Димитър Боянов. Бях вече наперен 12-токласник , който е свирил рапсодията на Дебюси за кларинет и оркестър с Пловдивската филхармония. Това е голямо събитие за един ученик.
Носът ми се беше навирил до тавана. На следващия урок трябваше да свирим „Речитатив и бурлеска” от големия композитор (и човек) Божидар Абрашев. С Ирен Капеловска. А след тази репетиция щяхме да изпълним пиесата пред публика.
Поставих нотите на пулта. Тогава Д. Боянов с много благ, но авторитетен тон, попита: „Еди, нали нотите ги слагаш просто информативно?“ Отговорих: А, не г-н Боянов, утре смятам да свиря Абрашев по ноти. Той седна, помълча, след което заяви: „Еди, ако наистина възнамеряваш да свириш пиесата по ноти, аз няма да дойда на концерта”. Това беше много важен урок... Не си и помислих да свиря, гледайки листовете.
Като разказвах това на Божидар Халачев, той също се впечатли от педагогическия подход на моя учител.
А днес…, днес аз съм педагогът. Аз съм щастливият преподавател в АМТИИ, който от една страна препредава знанията, които е усвоил от своите „учители” , а от друга - който внедрява нови педагогически и изпълнителски прийоми, взаимствани от български кларинетисти, покорили световните сцени. Това са Илиян Илиев, Вангел Тангъров, Николай Благов и други. Но човек се учи не само от нещата в своя сектор. Извън кларинетната школа ще спомена още един авторитет - Теодосий Спасов – чието име през 1994 година бе включено в Световната енциклопедия по музика. И който не случайно беше удостоен с наградата на Международната академия за изкуства в Париж (1996).
Защо споделям всичко това...? Мисля, че нещата в обществото биха били далеч по-добри, ако уважавахме постиженията на другите, като в тези житейски епизоди, с които ви занимавам. Взаимното зачитане и надграждането върху техните постиженията ще ни изведе до други нива на обществено съзнание. Нива, на които съзиданието доминира над отрицанието.